17 December 2010

Тъжни приказки по Коледа

Малката кибритопродавачка
Х. К. Андерсен


Зимата беше люта. Сняг валеше и полекичка покриваше света. Нощта разстилаше черната си пелерина – последната нощ от годината. В тоя студ и тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце. Никой не знаеше името му, всички го наричаха Малката кибритопродавачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си.
През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито монета.
Внимателно пристъпяше момиченцето в ледения сняг, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но като изтича да прекоси улицата, момиченцето ги загуби, бяха му много големи. Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, като го гледа…
А във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска – нали беше Коледа. О, да, момиченцето мислеше само за това…
В един ъгъл между две къщи, Малката кибритопродавачка седна да си почине.
Не смееше да се прибере в къщи. Не беше продала нито една кибритена клечка. Баща й щеше да го бие. Ръчичките на детето се вкочаниха от студ!..
Една само клечка кибрит можеше да му помогне, ако посмее да я извади от кутията, да я драсне о стената и да си сгрее пръстите! Най-сетне момиченцето се реши и извади една клечка. Драс! Клечката изсъска и пламна. Детето простря ръка над нея и клечката се разгоря с такъв светъл пламък, с такава топла светлина, като че беше голяма желязна печка и в тоя миг… Огънят угасна, печката изчезна и в ръчичките остана само крайчецът на изгорялата кибритена клечка.
И то драсна в стената друга. Клечката пламна, нейната светлина озари стената и тя стана прозрачна. Момиченцето можеше да гледа в стаята… бяла покривка и върху нея порцеланови съдове… и… магията стана. Момиченцето се намери под една великолепна новогодишна елха. Хиляди свещи горяха по зелените й клончета и се отразяваха в широко отворените очи на измръзналата кибритопродавачка. Тя протегна ръчички към тях, но …
Клечката изгасна. Свещите по елхата започнаха да се издигат нагоре, все по-високо и по-високо, и най-после се сляха със звездите. Една от звездите падна и остави след себе си дълга огнена следа.
- Някой умира в тоя час! – помисли си момиченцето, защото баба му, която бе умряла вече, му беше разказала, че когато пада някоя звезда, тогава си отива една човешка душа.
Момиченцето драсна още една клечка и чудо… Стана светло и старата му баба се изправи пред него и се усмихна.
- Бабо – извика детето. – Моля ти се, вземи ме с тебе! Не си отивай, когато клечката угасне! – и то бързо издраска цялата кутия клечки.
Клечките блеснаха толкова силно, че наоколо светна като ден. Бабата улови внучето си за ръце, прегърна го и двете с блясък се издигнаха високо над земята. А там, където отидоха, нямаше нито студ, нито неволя.
На другата сутрин, когато новогодишното слънце изгря, то видя в ъгъла, облегната на стената Малката кибритопродавачка с бледо личице, но с усмивка на устните – замръзнало в нощта на Коледа. Седеше момиченцето с кибрита си, а хората казваха:
- Горкичкото, искало е да се стопли!
Но никой не знаеше колко щастливо си отиде то!

МАЙЧИНА СЪЛЗА
Ангел Каралийчев


Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.
Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
- Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя.
- Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето.
- Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.
- Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
- Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...
- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът.
- Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...
Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
- Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

No comments:

Post a Comment