Приказка 6
Врабчето
Имало едно време едно село. В селото имало много къщи, а в двора на една от тях се извисявало голямо дърво, на което живеело врабче. То било много самотно и прекарвало часове в мечти за любовта, която копнее да срещне. На същото дърво се нанесла малка, весела червеношийка с прекрасен глас и големи искрящи очи. Минало се време, двамата се сприятелили и си говорили дълго. Червеношийката била умна и врабчето много се радвало, че си има такъв приятел.
Един ден на двора под вековното дърво се появила красива птица. Тя имала изящни, шарени пера. Цветовете им нямали подобни в цялото село. Врабчето било зашеметено от красотата на птицата и много скоро дните му се изпълнили с мисли за нея. Гледало я по цял ден, докато се разхождала из двора, а перата й греели на слънчевата светлина. Тя не била птица като останалите, в нея имало нещо, което карало сърчицето на врабчето да подскача от радост всеки път, когато я зърне. Врабчето престанало да се храни и не можело да спи по цели нощи. Разказало на червеношийката, че сърцето му е пленено от красотата на чужденката и я помолило за съвет. Тя го изслушала, след което дълго време мълчала, гледайки го с големите си искрени очи. Накрая му казала да послуша сърцето си. Казала му също да внимава, защото любовта заслепява и кара птиците да правят неразумни неща. Врабчето се опасявало, че е съвсем обикновено и птицата няма да го забележи никога, а червеношийката му казала, че съвсем не е така и че малко врабчета са като него. Казала му също, че много се радва, че го познава и ще му изпее една хубава песен, която ще му помогне.
През деня врабчето стояло на клончето и гледало грациозните движения на красивата птица, а над него червеношийката пеела любовната песен. Вечер то си мислело за прекрасната чуждоземка с най-красивите пера и си тананикало мелодийката на песничката.
Минало време, през което то все не успявало да събере кураж да заговори птицата с шарените пера.
Един ден врабчето се престрашило, с няколко подскока се приближило до красивата птица и я заговорило. Птицата била много мила и те си говорили дълго време. Започнали да се срещат често и така неусетно минали седмици, през които врабчето и красивата птица били всеки ден заедно. Тя му споделила, че не е срещала толкова мило и забавно врабче никога преди. Постепенно се опознали и тя му казала, че то е единственото врабче на света за нея. Сгушила се в него, а над тях се носела любовната песничка на червеношийката. Врабчето било много щастливо, че най-красивата птица в селото го обича. Всяка вечер споделяло с червеношийката преживяното.
Една сутрин, както обикновено, врабчето стояло на клончето и чакало своята красива птица да се появи. Минали часове, но нея я нямало. Врабчето се изплашило, че може да й се е случило нещо лошо, отишло при червеношийката и й казало, че ще тръгне да я търси. Червеношийката се усмихнала, пожелала му щастие и то хвръкнало на двора, а във въздуха се понесла любовната песничка. Подскачало си врабчето из двора и видяло зад един ъгъл сива птица, а около нея малки съдове, пълни с боя в различни цветове. Вгледало се по-внимателно и познало своята красива птица, но перата й не били с онези красиви цветове, които така силно отразявали слънчевата светлина. Тя била съвсем обикновена сива птица. В този момент при нея кацнала друга птица и двамата се унесли в любовен танц. Врабчето се притаило зад един храст и наблюдавало какво се случва. Сърцето му биело до пръсване. Не можело да повярва на очите си. Птицата, с която прекарваха часове в приказки и любовни трепети, се е сгушила в друг. Спомнило си всички красиви думи, които му била казала, за любовта, за пролетта и цветята, за тях двамата. Нима всичко е било лъжа? – помислило си врабчето и си тръгнало тихо, а в гърлото му била заседнала огромна буца.
Кацнало на своето клонче и заплакало. Наоколо било необичайно тихо. Погледнало нагоре и видяло, че неговата приятелка червеношийката я няма. В главата му изплували думите от любовната песничка. В нея се пеело за червеношийка, която била влюбена във врабче, което живеело на същото дърво.
Приказка 7
Страната без остриета
Джани Родари
Джованино Денгуба бил голям пътешественик. Пътувал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна където ъглите на къщите били заоблени, а покривите не завършвали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината на улицата били засадени розови храсти и на Джованино му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато откъсвал розата внимавал да не се убоде, но забелязал че бодлите били сякаш от гума: само гъделичкали по раката.
- Я гледай! - възкликнал Джованино.
Иззад храста се показал един общински пазач и му се усмихнал.
- Не знаете ли, че е забранено да се берат рози?
- Много съжалявам, но и не помислих за това.
- Добре, тогава ще платите само половин глоба - казал пазачът така вежливо, сякаш бил масленото човече, което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино забелязал, че пазачът пише разписка за глоба с молив без връх и не се сдържал:
- Извинете може ли да погледна сабята Ви?
- С удоволствие ще Ви я покажа - отговорил пазачът.
Разбира се, и сабята била без острие.
- Страната без остриета - отвърнал пазачът толкова учтиво, сякаш думите, които изговарял, били написани с главни букви.
- А пирони употребявате ли?
- Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило. А сега моля, ударете ми два плесника.
Джованино зяпнал, сякаш се готел да глътне цяла торта наведнъж.
- Моля Ви се! Не искам да ме бутнат в дрънголника за посегателство на служебно лице. По-скоро на мен би трябвало да ми ударят два плесника, а не аз да ги удрям.
- Но тук е прието така - обяснил вежливо пазачът - Цяла глоба - четири плесника, половин глоба - два плесника.
- Ама на пазача!
- На пазача.
- Но това е несправедливо, това е ужасно!
- Разбира се, че е несправедливо, разбира се че е ужасно - отговорил пазачът - Това е толкова противно, че хората за да не бъдат принудени да удрят плесници на невинните, внимават и не вършат нищо противозаконно. Хайде, ударете ми два плесника и друг път внимавайте.
- Но аз не бих желал и да Ви потупам по бузата, най-много да Ви погаля.
- Щом е така - решил пазачът - трябва да Ви придружа да границата.
И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне Страната без остриета. И днес той още мечтае да се върне в страната с най-вежливи обноски и да поживее в някоя къщичка с покрив без връх.
Врабчето
Имало едно време едно село. В селото имало много къщи, а в двора на една от тях се извисявало голямо дърво, на което живеело врабче. То било много самотно и прекарвало часове в мечти за любовта, която копнее да срещне. На същото дърво се нанесла малка, весела червеношийка с прекрасен глас и големи искрящи очи. Минало се време, двамата се сприятелили и си говорили дълго. Червеношийката била умна и врабчето много се радвало, че си има такъв приятел.
Един ден на двора под вековното дърво се появила красива птица. Тя имала изящни, шарени пера. Цветовете им нямали подобни в цялото село. Врабчето било зашеметено от красотата на птицата и много скоро дните му се изпълнили с мисли за нея. Гледало я по цял ден, докато се разхождала из двора, а перата й греели на слънчевата светлина. Тя не била птица като останалите, в нея имало нещо, което карало сърчицето на врабчето да подскача от радост всеки път, когато я зърне. Врабчето престанало да се храни и не можело да спи по цели нощи. Разказало на червеношийката, че сърцето му е пленено от красотата на чужденката и я помолило за съвет. Тя го изслушала, след което дълго време мълчала, гледайки го с големите си искрени очи. Накрая му казала да послуша сърцето си. Казала му също да внимава, защото любовта заслепява и кара птиците да правят неразумни неща. Врабчето се опасявало, че е съвсем обикновено и птицата няма да го забележи никога, а червеношийката му казала, че съвсем не е така и че малко врабчета са като него. Казала му също, че много се радва, че го познава и ще му изпее една хубава песен, която ще му помогне.
През деня врабчето стояло на клончето и гледало грациозните движения на красивата птица, а над него червеношийката пеела любовната песен. Вечер то си мислело за прекрасната чуждоземка с най-красивите пера и си тананикало мелодийката на песничката.
Минало време, през което то все не успявало да събере кураж да заговори птицата с шарените пера.
Един ден врабчето се престрашило, с няколко подскока се приближило до красивата птица и я заговорило. Птицата била много мила и те си говорили дълго време. Започнали да се срещат често и така неусетно минали седмици, през които врабчето и красивата птица били всеки ден заедно. Тя му споделила, че не е срещала толкова мило и забавно врабче никога преди. Постепенно се опознали и тя му казала, че то е единственото врабче на света за нея. Сгушила се в него, а над тях се носела любовната песничка на червеношийката. Врабчето било много щастливо, че най-красивата птица в селото го обича. Всяка вечер споделяло с червеношийката преживяното.
Една сутрин, както обикновено, врабчето стояло на клончето и чакало своята красива птица да се появи. Минали часове, но нея я нямало. Врабчето се изплашило, че може да й се е случило нещо лошо, отишло при червеношийката и й казало, че ще тръгне да я търси. Червеношийката се усмихнала, пожелала му щастие и то хвръкнало на двора, а във въздуха се понесла любовната песничка. Подскачало си врабчето из двора и видяло зад един ъгъл сива птица, а около нея малки съдове, пълни с боя в различни цветове. Вгледало се по-внимателно и познало своята красива птица, но перата й не били с онези красиви цветове, които така силно отразявали слънчевата светлина. Тя била съвсем обикновена сива птица. В този момент при нея кацнала друга птица и двамата се унесли в любовен танц. Врабчето се притаило зад един храст и наблюдавало какво се случва. Сърцето му биело до пръсване. Не можело да повярва на очите си. Птицата, с която прекарваха часове в приказки и любовни трепети, се е сгушила в друг. Спомнило си всички красиви думи, които му била казала, за любовта, за пролетта и цветята, за тях двамата. Нима всичко е било лъжа? – помислило си врабчето и си тръгнало тихо, а в гърлото му била заседнала огромна буца.
Кацнало на своето клонче и заплакало. Наоколо било необичайно тихо. Погледнало нагоре и видяло, че неговата приятелка червеношийката я няма. В главата му изплували думите от любовната песничка. В нея се пеело за червеношийка, която била влюбена във врабче, което живеело на същото дърво.
Приказка 7
Страната без остриета
Джани Родари
Джованино Денгуба бил голям пътешественик. Пътувал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна където ъглите на къщите били заоблени, а покривите не завършвали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината на улицата били засадени розови храсти и на Джованино му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато откъсвал розата внимавал да не се убоде, но забелязал че бодлите били сякаш от гума: само гъделичкали по раката.
- Я гледай! - възкликнал Джованино.
Иззад храста се показал един общински пазач и му се усмихнал.
- Не знаете ли, че е забранено да се берат рози?
- Много съжалявам, но и не помислих за това.
- Добре, тогава ще платите само половин глоба - казал пазачът така вежливо, сякаш бил масленото човече, което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино забелязал, че пазачът пише разписка за глоба с молив без връх и не се сдържал:
- Извинете може ли да погледна сабята Ви?
- С удоволствие ще Ви я покажа - отговорил пазачът.
Разбира се, и сабята била без острие.
- Страната без остриета - отвърнал пазачът толкова учтиво, сякаш думите, които изговарял, били написани с главни букви.
- А пирони употребявате ли?
- Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило. А сега моля, ударете ми два плесника.
Джованино зяпнал, сякаш се готел да глътне цяла торта наведнъж.
- Моля Ви се! Не искам да ме бутнат в дрънголника за посегателство на служебно лице. По-скоро на мен би трябвало да ми ударят два плесника, а не аз да ги удрям.
- Но тук е прието така - обяснил вежливо пазачът - Цяла глоба - четири плесника, половин глоба - два плесника.
- Ама на пазача!
- На пазача.
- Но това е несправедливо, това е ужасно!
- Разбира се, че е несправедливо, разбира се че е ужасно - отговорил пазачът - Това е толкова противно, че хората за да не бъдат принудени да удрят плесници на невинните, внимават и не вършат нищо противозаконно. Хайде, ударете ми два плесника и друг път внимавайте.
- Но аз не бих желал и да Ви потупам по бузата, най-много да Ви погаля.
- Щом е така - решил пазачът - трябва да Ви придружа да границата.
И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне Страната без остриета. И днес той още мечтае да се върне в страната с най-вежливи обноски и да поживее в някоя къщичка с покрив без връх.
